Карма

Специфично за индийската култура е, че концепциите, отнасящи се до смъртта и прераждането, се обвързват (в текстовете на ранните Упанишади) с “кармичната есхатология”, т.е. с идеята за етична обусловеност, морална отговорност и реципрочност, които бележат съществуването на човека. Тази проблематика се пресича с внушенията за страданието, което съпътства нескончаемия кръговрат от раждане и прераждане след поредното умиране и оттук с копнежа по окончателно избавление от този кръговрат, т.е. постигане на безсмъртие.

В някои от текстовете на ранните Упанишади се визира един изключително важен аспект на връзката между карма и прераждане, а именно, че в основата й стои желанието. Безсмъртните, т.е. блокиралите действието на закона на кармичното възмездие, са го постигнали, защото са престанали да пожелават. Човекът е изграден от желания и всяко негово действие е в съзвучие с тях, а то съответно предопределя съдбата му. По този начин е формулирана една от най-проникновените психологични идеи за обвързаността между желание, воля, действие и съдба. Желанията конструират физическата и психическата ни същност. Затова човек не трябва да се стреми към потискане или изкореняване на желанията, а към правилно управление, защотото е фундаментът на целенасочената активност на човека. Постепенно в Упанишадите се оформя представата за единственото правилно желание, а именно желанието за разпознаване вътре в себе си на върховния аз. Желанието за постигане на единение с него. И ако Сътворението е започнало с желанието на Бога да преодолее своята единственост и да се умножи в безкрайно множество от форми, то индивидът, устремен към освобождение от повтарящите се рождения, е воден от едно единствено желание – да се върне към изначалното състояние на цялостност.

В Упанишадите е учението за петте аспекта на аза, наречени КОША - “обвивки”. Психо-физиологичната структура на индивида отвън навътре – от грубо материалното към фината духовна изначална същност.